".....най-далечното разстояние, което изминава, е между вчера и днес; най-голямото приключение е разглеждането на стари снимки. Повествователният ритъм е бавен, даже протяжен и повторителен – като сезоните на природата, с която се търси съзнателна аналогия; любителят на приключенски романи бързо ще се отегчи и ще замине на кино. Вместо това, обаче, текстът предлага друг вид пътешествие, което героинята му извършва, докато си седи у дома. Това е приключението да пътуваш из себе си, напред и назад във времето, наречено човешки живот, да издърпваш нишки от кълбото на сплетените спомени, да тъчеш образа на съдбата си...."Милена Кирова, в. "Култура"

Начало> 1>> 2>>> 3>>>> 4>>>>>

Zimi i Leta Chetene

СИЛВИЯ ЧОЛЕВА – ПОЕТ И РАЗКАЗВАЧ НА ДЕКЕМВРИ
В СТОЛИЧНА БИБЛИОТЕКА
Встъпителни думи от поета Марин Бодаков

Знам, че не един и двама съвременни български автори, шумни автори, ще останат в литературата с това, че някога са били интервюирани за БНР от Силвия Чолева. Нещо повече - че в техните интервюта въпросите са били много по-важни от отговорите.

Знам също, че само този, който е преживял смърт, ще разбере какво преживя Силвия Чолева със смъртта на списанията „Сезон” и „алтера”. Защото за Чолева тези списания бяха деца, пред които тя имаше отговорността да ги храни, образова, възпитава. И Силвия се бори за тях докрай.

Знам, че тя беше много близка приятелка на Малина Томова. И след смъртта на Малина пое нейното жестоко наследство: да бъде среда, да създава среда да облагородява среда. Помня, че едва когато Малина си отиде, не един и двама нейни колеги откриха, че тя била и поетеса.

Знам, че няма кой да плати умората на Малина. Няма кой да плати умората и на Силвия. Силвия търчи с микрофон от събитие на събитие, чете глупави и нахални книги - и честно казва какво мисли, права или не. Няма съобразяване, няма тънки изчисления, няма предпазливо премълчаване. И откакто я познавам, заради своя неподкупен нрав, изгуби много приятелства – и реални, и фалшиви.

Знам, че ще кажете, че такава й е работата на Силвия – журналистка... Това са пълни глупости. Това не е само професия. Силвия нямаше да бъде перфектен професионалист, ако не обичаше литературата – и ако не се терзаеше дали не греши, дори когато е била най-безпардонна. И, колкото и да не вярвате, имам доказателства от среднощните ни чатове за всичко, което казвам. И знам за какво ще се скараме довечера. Има ги, прочее, и доказателствата, строени на рафта на издателство „ДА”, моето издателство. Петдесетина доказателства.

Като казах строени, веднага се сетих за думата мост – и за едно изречение на огорчената Елена Вапцарова по повод на сина й: Той стана мост за другите.

Силвия Чолева става мост за другите. Мост, по който тя самата от приличие не минава. Нито пък търси сметка от тези, които са я имитирали – примерно, колко книги се родиха от книгата й „Отиване Връщане”. А от стихотворенията й? Струва ми се важно тази вечер да видим от какво е изграден мостът „Силвия Чолева”, да видим здравата стомана на стихотворенията й, които издържат на усукване и опън, стаманобетонът на прозата... Или зиданите дъги на пътеписите. Парапетите от фрагменти. И да чуем над какви бездни виси Силвия, за да не висим ние.

Аз ще спра дотук, за да можем тази вечер да слушаме Силвия, която говори за себе си – и чете себе си. Защото това е свръхрядко природно явление.





Така в „Зими и лета“ усещането за безвремие води към вечното време на скептичната и парадоксална източна мъдрост. Тук с изострен страдалчески патос се размишлява върху широк кръг от битови, етични, естетически явления, чиято концентрична кръговост се начупва от неспокойното съзнание. Изход от безпътствата на модерната цивилизация се търси в своеобразно ново Дао.